През 1913 г. баща ми Джон Милс се покръстил в Ню Йорк на 25–годишна възраст. Брат Ръсел изнесъл доклада за покръстването. Не след дълго баща ми заминал за Тринидад, където се оженил за Констънс Фармър, пламенна Изследователка на Библията. Той помагал на приятеля си Уилям Браун да показва „Фотодрамата за сътворението“, докато семейство Браун не било назначено в Западна Африка през 1923 г. Баща ми и майка ми (които имаха небесна надежда) останали в Тринидад.

Бяхме девет деца. Родителите ми кръстили първородното на тогавашния президент на Библейското и трактатно дружество „Стражева кула“ — Ръдърфорд. Когато аз съм се родил на 30 декември 1922 г., ме нарекли на името на Клейтън Удуърт, редактор на списание „Златният век“ (днес „Пробудете се!“). Майка ми и баща ми ни осигуриха основно образование, но наблягаха най–вече на духовните цели. Майка ми умееше да разсъждава убедително върху Писанието, а баща ми обичаше да ни разказва библейски разкази и ни ги разиграваше, използвайки всяка част на тялото си.

Усилията им пожънаха успех. От петте момчета три посетихме Училището Гилеад. Три от сестрите ни много години бяха пионерки в Тринидад и Тобаго. С наставленията и добрия си пример родителите ни ни посадиха „в дома на Йехова“. Насърчението им ни помогна да останем там и да цъфтим „в дворовете на нашия Бог“. (Пс. 92:13)

Домът ни стана сборен пункт за проповедна дейност. Пионерите се събираха там и често говореха за брат Джордж Йънг, канадски мисионер, който бил посетил Тринидад. Родителите ми разказваха въодушевено за предишните си партньори,  семейство Браун, които тогава вече бяха в Западна Африка. Всичко това ме подтикна да започна да проповядвам, когато бях 10–годишен.

Списанията ни по онова време разпалено изобличаваха фалшивата религия, алчната търговия и корумпираните власти. В отговор през 1936 г. духовенството накара тринидадския губернатор да забрани всички издания на Дружество „Стражева кула“. Скрихме литературата, но продължихме да я използваме, докато запасите ни не свършиха. Правехме информационни и велосипедни шествия с листовки и плакати. Заедно с групата от град Тунапуна, която проповядваше с коли с високоговорители, достигнахме до най–отдалечените части на Тринидад. Беше вълнуващо! Тази духовна среда доведе до покръстването ми на 16–годишна възраст.

Семейното наследство и тези ранни преживявания събудиха в мене желание да стана мисионер. То все още беше живо, когато отидох на остров Аруба през 1944 г. и се присъединих към брат Едмънд Къмингс. Много се радвахме, че на Възпоменанието през 1945 г. дойдоха 10 души. Следващата година беше сформиран първият сбор на острова.

Скоро след това проповядвах неофициално на колежка на име Орис Уилямс. Тя ревностно защитаваше доктрините, на които беше учена. Но чрез библейското си изучаване разбра какво в действителност учи Божието Слово и се покръсти на 5 януари 1947 г. След време се влюбихме и се оженихме. Орис стана пионерка през ноември 1950 г. С нея животът ми процъфтя по нов начин.

През 1955 г. ни поканиха да посетим Училището Гилеад. Двамата с Орис напуснахме работа, продадохме дома си и други притежания и си тръгнахме от Аруба. На 29 юли 1956 г. завършихме 27–ия клас на Гилеад и бяхме назначени в Нигерия.

Орис разказваше: „Духът на Йехова може да помогне на човек да се справя с трудностите на мисионерския живот. За разлика от мъжа ми аз нямах желание да съм мисионерка. По–скоро исках дом и деца. Но когато осъзнах колко е неотложно да проповядваме добрата новина, си промених мисленето. До завършването ни вече бях напълно готова за мисионерска служба. Докато се качвахме на кораба „Куин Мери“, Уърт Торнтън, който работеше с брат Нор и дойде да ни изпрати, ни каза, че ще служим в Бетел. ‘О, не!’ — въздъхнах аз. Но бързо се пренастроих и обикнах Бетел, където имах различни назначения. Най–много ми хареса работата като рецепционистка. Обичам хората и тази работа ми даваше възможност директно да общувам с братята в Нигерия. Много от тях идваха прашни, уморени, жадни и гладни. Беше удоволствие да се грижа за нуждата им от освежение и утеха. Това беше свята служба за Йехова и ми носеше удовлетворение и радост.“ Наистина можеш „да цъфтиш“ на всяко назначение.

На едно семейно събиране в Тринидад през 1961 г. брат Браун сподели с нас някои от вълнуващите си преживявания в Африка. После аз разказах за растежа в Нигерия. Брат Браун ме прегърна сърдечно и каза на баща ми: „Джони, ти не стигна до Африка, но Удуърт успя!“ А баща ми отговори: „Давай, Уърт! Само така!“ Насърчението от тези духовни ветерани засили желанието ми да изпълня докрай службата си.

През 1962 г. имах привилегията да получа допълнително 10–месечно обучение в 37–ия клас на Гилеад. Брат Уилфред Гуч, който тогава беше надзорник на клона в Нигерия, посети 38–ия клас и беше назначен в Англия. Така надзорът на нигерийския  клон беше поверен на мене. По примера на брат Браун пътувах много и опознах и обикнах скъпите ни братя. Макар че им липсваха много от материалните неща, които имат хората в по–развитите страни, тяхната радост и задоволство ясно показваха, че смисленият живот не зависи от парите и притежанията. Предвид обстоятелствата им беше прекрасно да ги виждаме чисти и спретнати на събранията. На конгресите мнозина пристигаха с камиони и „болекая“ * (местни отворени отстрани автобуси). Тези автобуси често имаха интересни надписи, например: „Малките капки правят цял океан.“

Колко е верен този надпис, нали? И най–малкото усилие на някого е от значение. Ние дадохме своя дял. До 1974 г. Нигерия стана първата страна освен САЩ, достигнала 100 000 вестители. Дейността процъфтяваше!

Заедно с този растеж от 1967 до 1970 г. в Нигерия бушуваше гражданска война. Месеци наред братята ни в Биафра, от другата страна на река Нигер, нямаха връзка с клона. Просто трябваше да им занесем духовна храна. Както казах в началото, с молитва и доверие в Йехова няколко пъти прекосихме реката.

Съвсем ясно си спомням тези пътувания. Отвсякъде дебнеше опасност — войници, готови да стрелят безразборно, болести и т.н. Едно беше да преминем през подозрителните федерални войски, но много по–страшно — да сме от изолираната страна на реката. Веднъж плавах през нощта с кану от Асаба до Онича и отидох да насърча старейшините в Енугу. Друг път посетих старейшините в Аба, където беше наложена светломаскировка. В Порт Харкорт срещата ни набързо приключи с молитва, когато федералните войски пробиха защитата на бунтовниците извън града.

Тези срещи бяха много важни, защото уверяваха скъпите ни братя в любещата загриженост на Йехова и им осигуряваха крайно необходимите съвети за неутралитета и единството. Братята в Нигерия преминаха успешно през този ужасен конфликт. Те проявиха любов, която превъзхожда племенната омраза, и съхраниха християнското си единство. Каква чест беше да сме до тях в този тежък час!

През 1969 г. брат Милтън Хеншел беше председателстващ на Международния конгрес „Мир на земята“ на „Янки Стейдиъм“ в Ню Йорк и аз научих много като негов помощник. Това беше навременна подготовка, защото през 1970 г. в Лагос (Нигерия) се състоя международен конгрес с тема „Хората, които се радват на Божието благоволение“. Провеждането на това събитие толкова скоро след войната беше възможно единствено с благословията на Йехова. Присъстваха 121 128 души, които слушаха програмата на рекордните 17 езика. Брат Нор, брат Хеншел и гости, дошли с чартърни полети от САЩ и Англия, бяха свидетели на едно от най–големите покръствания от Петдесетница насам — 3775 нови ученици! Участието в организацията на този конгрес беше може би най–натовареното време в живота ми! Нямаше просто ръст, а направо бум на вестителите!

През годините в Нигерия, които бяха над 30, от време на време служех като пътуващ надзорник и зонов надзорник в Западна Африка. Мисионерите бяха много признателни за личното внимание и насърчение, които получаваха. Беше много приятно да ги уверявам, че не са забравени! Тази работа ме научи колко важен е личният интерес към хората, за да процъфтяват и да допринасят за стабилността и единството в организацията на Йехова.

Само с помощта на Йехова успяхме да се справим с трудностите на гражданската война и с болестите. Постоянно усещахме  неговата благословия. Ето какво си спомняше Орис:

„И двамата боледувахме от малария няколко пъти. Веднъж Уърт се озова в болница в Лагос в безсъзнание. Казаха ми, че може да не преживее, но за щастие, не стана така! Когато дойде в съзнание, той говори за Божието Царство с един медицински работник, господин Нуамбиуе, който се грижеше за него. После двамата с Уърт го посетихме, за да развием интереса му към Библията. Той прие истината и след време стана старейшина в Аба. Аз също успях да помогна на мнозина, дори на ревностни мюсюлмани, да станат предани служители на Йехова. Беше удоволствие да опознаем и обикнем нигерийците, културата им, обичаите им и езика им.“

Това беше още един урок за нас: за да сме щастливи на чуждестранното си назначение, трябваше да се научим да обичаме братята и сестрите, независимо колко различна е културата им от нашата.

През 1987 г. получихме ново назначение като мисионери в проповедния район на красивия остров Сейнт Лусия в Карибско море. Назначението беше много приятно, но и съпътствано от нови предизвикателства. За разлика от Африка, където един мъж се женеше за много жени, на острова двойките живееха заедно без законен брак. Силата на Божието Слово подтикна мнозина от изучаващите ни да направят нужните промени.

С напредването на възрастта силите ни отслабнаха и през 2005 г. Ръководното тяло любещо ни премести в световната централа в Бруклин (Ню Йорк, САЩ). Все още благодаря всеки ден на Йехова за Орис. През 2015 г. тя беше победена от нашия враг смъртта и болката от загубата е неописуема. Орис беше прекрасна другарка в живота и грижовна и обичлива съпруга. Обичах я силно през всичките 68 години, прекарани заедно. Разбрахме, че тайната на щастието както в брака, така и в сбора е да уважаваш главенството, да прощаваш щедро, да си смирен и да проявяваш плода на духа.

Когато бяхме разочаровани или обезсърчени, разчитахме на помощта на Йехова да продължаваме да му служим. Като не преставахме да се приспособяваме, виждахме как нещата винаги се подобряваха, а най–доброто тепърва предстои! (Иса. 60:17; 2 Кор. 13:11)

В Тринидад и Тобаго Йехова благослови усилията на родителите ми и на други, така че по последни данни 9892 са се присъединили към чистото поклонение. Мнозина подкрепяха първия сбор в Аруба, в който бях и аз. Сега там има 14 процъфтяващи сбора. В Нигерия вестителите вече са голямо множество, наброяващо 381 398 души. А на остров Сейнт Лусия 783 подкрепят Царството на Йехова.

Вече съм над 90–годишен. В Псалм 92:14 се казва следното за тези, които са посадени в дома на Йехова: „Те ще процъфтяват дори когато косите им побелеят, ще останат жизнени и свежи.“ Толкова съм благодарен за живота в служба за Йехова. Богатото ми християнско наследство ме насърчи да му служа пълноценно. Йехова милостиво ми позволява „да цъфтя“ в неговите дворове. (Пс. 92:13)