Прескочи към материала

Прескочи към съдържанието

Пътуване до „края на света“

Пътуване до „края на света“

Писмо от Русия

Пътуване до „края на света“

МАЛКИЯТ ни самолет излетя от град Якутск и постепенно се издигна над долината Туймаада. Оставяйки зад себе си множество замръзнали различни по форма и големина езера, преминахме над Верхоянския хребет, верига от покрити със сняг върхове, обляни в слънчева светлина. След като пропътувахме 900 километра, самолетът ни кацна в село Депутатский.

Така започна първото ми пътуване до република Саха, известна също като Якутия, красива, но сурова земя, чиято територия е по–голяма от тази на Западна Европа. Там температурите през лятото могат да достигнат до 40 градуса, а през зимата — до 70 градуса под нулата. Земята на Якутия пази вкаменелости от огромни и отдавна изчезнали животни. Макар че от последното ми пътуване до тази област изминаха няколко години, все още помня, като че ли беше вчера, обвитите в гъста мъгла градчета, проблясващите светлини на северното сияние и приветливите жители на Якутия, привикнали към суровия климат.

Село Депутатский не беше крайната цел на нашето пътуване. Със спътника ми трябваше да посетим няколко други села. Първото от тях беше Хайир близо до море Лаптеви (северен Сибир), на още 300 километра на север. Защо решихме да предприемем това пътуване? Преди време един Свидетел на Йехова бил в тези села и намерил много хора, които искали да научат повече за Библията. Оказа се, че ние в Якутск, който се намира на 1000 километра от тези села, сме единствените Свидетели най–близо да тях! Смятахме, че хората там се нуждаят от насърчение и помощ.

В Депутатский срещнахме един човек, който щеше да пътува до Хайир, и той предложи да ни закара срещу скромно заплащане. Видът на превозното му средство леко ни разколеба — беше стар очукан съветски автомобил, около който се носеше силна миризма на бензин. Въпреки това решихме да рискуваме и същата вечер потеглихме с него за Хайир. Тогава изобщо и не подозирахме какво ни очаква.

Седалките на колата бяха толкова студени, че имахме чувството, че сме седнали на замръзналата тундра навън. Не ни трябваше много време, за да осъзнаем, че те по никакъв начин няма да се стоплят. Помолихме шофьора да спре при първа възможност и когато това стана, изровихме от чантите си топли вълнени дрехи и ги облякохме направо върху дрехите, които носехме. Въпреки всичко не успяхме да се стоплим ни най–малко.

Нашият шофьор, който беше човек, калѐн в условията на Севера, имаше доста весел характер. Неочаквано той ни попита: „Виждали ли сте северно сияние?“ Тъй като не го бях виждал, той спря колата и ние се измъкнахме навън. За миг, поразени от гледката, забравихме за студа. Просто не можех да откъсна очи от проблясващите светлини, приличащи на разноцветни завеси, които се спускаха и вдигаха над главите ни — удивително небесно явление, което сякаш, ако протегнем ръка, можеше да докоснем.

В мрака в ранни зори, някъде сред замръзналата тундра колата ни затъна в снежна преспа и се наложи да помогнем на шофьора да я измъкне от там. Същото ни се случи още няколко пъти, докато пътувахме по проправените през дълбокия сняг пътища, които водеха до Хайир. Когато съвсем се развидели, осъзнах, че „пътищата“ са всъщност замръзнали реки! Накрая, около обяд, след 16–часово пътуване, пристигнахме в Хайир. Мислехме, че след като прекарахме толкова дълго време на студа, ще се разболеем, но на следващата сутрин се събудихме бодри и пълни със сили. Единствено пръстите на краката ми все още бяха леко вкочанени от студ. Жителите на селото ми дадоха меча мас, с която да ги намажа.

Обикновено, за да споделяме с другите добрата новина, ние ги посещаваме в домовете им. В Хайир обаче, щом научиха, че сме пристигнали, хората сами идваха при нас. Всеки ден в продължение на две седмици и половина изучавахме Библията с местните жители, като понякога започвахме рано сутринта и свършвахме късно вечерта. Беше вълнуващо да срещнем толкова много сърдечни и гостоприемни хора, които проявяват интерес към духовните неща. Няколко възрастни жени от селото ни казаха: „Вярваме в Бога. Фактът, че сте дошли дотук, на края на света, показва че има Бог!“

Много интересни за нас бяха местните обичаи. Например хората от селото струпват до къщите си ледени блокове подобно на дърва за огрев. Когато им потрябва вода, те просто вземат един блок и го слагат в голям съд на огъня, за да се разтопи. Почерпиха ни с чудесната полярна риба чир, която е особено вкусна, приготвена като „строганина“, местен специалитет. Щом се улови, рибата се замразява, после се нарязва на тънки ленти и се овалва в сол и черен пипер, след което веднага се яде. Местните жители обичаха да ни разказват за вкаменелостите, които често намират в своята област, като например бивни на мамути и вкаменени дървета.

От Хайир пропътувах стотици километри, предимно със самолет, до други села в Якутия, за да посетя онези, които проявяваха интерес към Библията. Само колко мили и сърдечни са хората в тази област! Веднъж срещнах едно малко момче, което някак разбра, че се страхувам да летя със самолет. За да ме насърчи, то ми подари картичка, на която беше нарисувало две врабчета и малък самолет. Бяха написани и следните думи: „Саша, когато летиш със самолет, не се страхувай, че ще паднеш. Матей 10:29.“ Много се трогнах, когато отворих Библията си на този стих! Там прочетох думите на Исус относно врабчетата: „Нито едно от тях няма да падне на земята без знанието на вашия Баща.“

Успях да разкажа само малка част от многото си впечатления от Якутия. Тази студена и сурова земя винаги ще ми напомня за чудесните сърдечни хора, които като че ли наистина живеят „на края на света“.

[Снимки на страница 25]

Убедихме се, че хората в Якутия са сърдечни и гостоприемни